„Валкюра” Музика и либрето: Рихард Вагнер

„Валкюра”
Втора част от тетралогията
„Пръстенът на нибелунга”

Музика и либрето: Рихард Вагнер

Първо действие

Първа картина

Колибата на Хундинг

Зигмунд: Чието и да е това огнище, тук трябва да отдъхна.

Зиглинде (все още изотзад): Чужд мъж? Трябва да го попитам кой е. (Приближава се.) Кой дойде в къщата и лежи там до огнището?

(Тъй като Зигмунд не помръдва, тя идва още по-близо и го наблюдава.)

Лежи уморен от тежкия път. Да не е загубил съзнание? Да не е болен?

(Навежда се над него и слуша.)

Все още диша. Само е затворил очи. Този мъж ми изглежда смел, макар и изтощен от умора.

Зигмунд (рязко повдигайки глава): Вода! Вода!

Зиглинде: Ще донеса нещо освежително.

(Тя побързва да вземе един рог за пиене, излиза от къщата с него и се връща с пълен рог, който предлага на Зигмунд.)

Предлагам облекчение на пресъхналите устни: вода, както пожела.

Зигмунд: Охлаждаща свежест дойде от извора и облекчи теглото на уморения. Куражът ми се възроди. Очите ми се радват на благословената радост да виждат. Коя е тази, която ме ободри така?

Зиглинде: Този дом и тази жена принадлежат на Хундинг. Гостоприемно той ти дава подслон, почакай, докато се върне вкъщи.

Зигмунд: Нямам оръжие. Съпругът ти не би изгонил един ранен гост.

Зиглинде (с разтревожена припряност): Бързо, покажи ми раните си!

Зигмунд (олюлявайки се и надигайки се бързо до седяща позиция): Не са големи и не си заслужава да ги споменавам. Тялото ми още е здраво. Ако и щитът и копието ми можеха да издържат така добре, както моята ръка, нямаше да бягам от врага, но копието и щитът ми се разбиха. Вражеската глутница ме преследваше, докато се уморих. Стихията на бурята пречупи тялото ми. Но колкото и бързо да избягах от глутницата, умората ми изчезна още по-бързо. Въпреки че нощ се бе спуснала над клепачите ми, сега слънцето ми се усмихва отново.

(Зиглинде отива до килера, пълни рог с медовина и го предлага на Зигмунд с приветлива загриженост.)

Зиглинде: Надявам се, че няма да ми откажеш глътка сладка медовина?

Зигмунд: Няма ли да я опиташ първо ти?

(Зиглинде отпива от рога и му го подава. Зигмунд дълго отпива, гледайки я с нарастваща топлота. Маха рога от устните си и бавно го сваля с ръка, докато изражението на лицето му се превръща в силно вълнение. Въздиша дълбоко и мрачно свежда поглед към земята.)

(с треперещ глас): Ти освежи един човек с нещастна съдба. Нека нещастието бъде далеч от теб! Починах си и сладко си отдъхнах, сега ще продължа своя път.

Зиглинде (извръщайки се бързо): Кой те преследва, че вече трябва да тръгваш?

Зигмунд (спирайки): Злата съдба ме следва, където и да бягам, злата съдба се приближава, където и да спра. От теб, жено, нека остане надалеч! Ще обърна стъпките си и ще отвърна поглед оттук.

(Бърза към вратата и повдига резето.)

Зиглинде (импулсивно викайки след него): Тогава остани! (предпазливо) Не можеш да донесеш нещастие там, (по-бавно) където то е у дома си!

(Дълбоко разтърсен, Зигмунд остава на място. Поглежда с питащ поглед към Зиглинде, която свежда очи засрамено и тъжно.)

Зигмунд (връщайки се): Сам нарекох себе си Страдалец, ще почакам Хундинг.

(Той се обляга до огнището. Погледът му е втренчен в Зиглинде със спокойна и непоколебима симпатия. Зиглинде бавно отново вдига очи към него. Настъпва дълбоко мълчание, по време на което двамата се гледат един друг с израз на голямо вълнение.)

Втора картина

(Зиглинде внезапно става, заслушва се и чува как Хундинг вкарва коня си в обора отвън. Забързва се към вратата и я отваря. Хундинг, въоръжен с копие и щит, влиза и се спира на прага, забелязал Зигмунд. Хундинг се обръща към Зиглинде с изражение на строг въпрос.)

Зиглинде (в отговор на питащото изражение на Хундинг): Изтощен до огнището намерих този мъж, неволята го е довела в дома ни.

Хундинг: Ти нагостѝ ли го?

Зиглинде (спокойно): Утолих жаждата му, погрижих се за него, както би направил всеки добър стопанин.

Зигмунд (наблюдавайки Хундинг спокойно и решително): Трябва да й благодаря за подслона и напитката. Нали няма да упрекнеш жена си за това?

Хундинг: Свещено е моето огнище, нека и домът ми бъде свещен за теб!

(Сваля оръжията си и ги подава на Зиглинде.)

(към Зиглинде) Приготви вечерята за нас, мъжете.

(Зиглинде окача оръжията на клоните на един ясен, след което донася храна и напитки от килера и подрежда масата. Неволно отново поглежда към Зигмунд. Хундинг гледа изпитателно лицето на Зигмунд, сравнявайки го с това на жена си.)

Хундинг (настрана): Колко прилича на жената! Същата искряща змия блести и в неговия поглед.

(Скрива смущението си и се обръща към Зигмунд, сякаш съвсем естествено.)

Наистина идваш отдалече. Не е яздил кон намерилият тук подслон. Какви непроходими пътища ти причиниха мъки?

Зигмунд: През гори и поля, през пустош и дъбрава бури и тежки неволи ме доведоха тук. Не познавам пътя, по който дойдох. Още по-малко зная къде съм се лутал. Бих се радвал да узная това.

Хундинг (на масата, канейки Зигмунд да седне): Този, под чийто покрив си се подслонил и чийто дом ти предлага закрила, се нарича Хундинг. На запад оттук са разположени богатите стопанства на родовете, бранещи честта на Хундинг. Ще ме удостои ли моят гост с честта да ми каже своето име?

(Зигмунд се е втренчил замислено някъде встрани от него. Зиглинде, която е седнала до Хундинг и срещу Зигмунд, се е вторачила в него с очевиден интерес и внимание.)

Ако не смееш да ми се довериш, тогава кажи го на жена ми. Виж как настоятелно те пита с поглед!

Зиглинде (необезпокоявано и с интерес): Гостенино, бих искала да знам кой си.

Зигмунд (вдига поглед, вторачва се в нея и подхваща сериозно): Не мога да се нарека Миролюбивия, много бих искал да съм Радостния, но ще трябва да се нарека Страдалеца. Мой баща е Вълка. Двама се родихме: сестра ми близначка и аз. Рано загубих майка си и сестра си. Почти не познавам тази, която ме роди и тази, която майка ми е носела заедно с мен в утробата си. Войнствен и силен бе Вълка. Спечели си много врагове. Старият ходеше на лов с момчето. Един ден се върнаха вкъщи след неочакван сблъсък и преследване и намериха гнездото на Вълка празно. До пепел бе изгоряла разкошната зала, мощният ствол на дъба се беше превърнал в пън, тялото на смелата майка беше убито, в огъня бяха изчезнали следите от сестрата – горчива мъка ни донесе жестоката глутница завистници. Като изгнаник старият избяга заедно с мен. Дълги години момчето живя с Вълка в дивата гора. Понякога ги преследваха, но двамата се отбраняваха смело. (обръщайки се към Хундинг) Едно Вьлче ти казва това, което мнозина познават много добре като Вълчето.

Хундинг: Чудеса и невероятни неща ни разказваш, смели гостенино: Страдалецът -Вълче! Струва ми се, че съм чувал мрачни легенди за войнствената двойка, макар и да не познавам нито Вълка, нито Вълчето.

Зиглинде: Но разкажи ни по-нататък, страннико, къде е сега баща ти?

Зигмунд: Враговете ни подеха яростна атака срещу нас. Много от преследвачите паднаха под оръжието на Вълците. Преследването ги накара да бягат през гората. Врагът ни разпръсна като сламки. Бях отделен от баща си и колкото повече го търсех, толкова повече загубвах неговата следа. Намерих само една вълча кожа в гората, която лежеше празна пред мен, а баща си не намерих. Копнеех да напусна гората, чувствах, че ме привличат мъжете и жените. Колкото и много от тях да срещах, където и да ги откривах, независимо от това дали търсех приятел или жена, бях винаги приеман като човек извън закона: злата съдба ме преследваше. Което смятах за правилно, на другите се струваше погрешно. Което ми се струваше лошо, другите го одобряваха. (оживено) Попадах на вражда, където и да отидех и срещах гнева на другите, където и да скитах. (колебливо) Макар и да копнеех за блаженство, причинявах само страдания. Трябваше да се нарека Страдалец затова, защото познах единствено неволи.

(Поглежда към Зиглинде и забелязва съчувствения й поглед.)

Хундинг: Норната, отредила ти такава страдалческа съдба, никак не те е долюбвала. Мъжът, към когото се обърна и който те прие като гост, не ще се радва да те поздрави.

Зиглинде: Само страхливци се страхуват от тогова, който е на път без оръжие. Кажи ни, гостенино, как загуби оръжието си в боя?

Зигмунд: Едно тъжна девойка ме призова да я браня. Близките й искаха да омъжат девойката за мъж не по любов. Срещу тази принуда й се притекох на помощ. Срещнах в битка ордата на натрапниците и от победителя падна врагът. Убити лежаха нейните братя, момичето прегръщаше труповете им и мъката измести гнева й. Нещастната девойка заля бойното поле с поток от безутешни сълзи, оплаквайки убийството на своите братя. Родовете на убитите прииждаха многобройни и крещяха за мъст. Враговете се тълпяха около мен. Но девойката не пожела да отстъпи от бойното поле. С щит и копие я защитавах дълго, докато копието и щитът ми се строшиха в боя. Стоях там ранен и обезоръжен и видях как девойката умира. Вилнеещата сган ме подгони, а тя лежеше мъртва върху труповете. (обръщайки се към Зиглинде с израз на тъжна разпаленост) Сега знаеш, питаща жено, защо не се казвам Миролюбивият.

(Зиглинде пребледнява и, дълбоко разтърсена, гледа към земята.)

Хундинг (изправяйки се на крака): Познавам един непокорен род, за когото не е свято скъпото за другите. (по-силно) Той е омразен на всички и на мен. Бях призован за мъст, за да потърся възмездие за родовата кръв, но закъснях и сега се връщам вкъщи, за да намеря следата на бягащия злодей в собствения си дом. (приближавайки към авансцената) Днес домът ми ще ти предложи закрила, Вълче, приех те за през нощта. (по-оживено) Но със здраво оръжие се отбранявай утре. Избирам деня за бой. Ще ми платиш за всички мъртви! (към Зиглинде) Излизай от залата! Не се мотай повече тук! Приготви ми вечерното питие и ме чакай в леглото.

(За момент Зиглинде остава където е, нерешителна и замислена. След това се обръща бавно и с колебливи стъпки се отправя към килера. Там се спира още веднъж и остава права, потънала в мисли, с лице, извърнато встрани. Със спокойна решителност отваря шкафа, пълни рог за пиене и сипва някакви билки в него. Тогава се връща при Зигмунд, за да улови неговия поглед, който той не откъсва от нея. Тя забелязва, че Хундинг ги гледа и веднага поема към спалнята. На прага се обръща още веднъж, поглежда с копнеж към Зигмунд и посочва с продължителен поглед с красноречива сигурност определено място в ствола на ясеновото дърво. Хундинг пламва от гняв и я подканва да продължи пътя си с яростен жест. С един последен поглед към Зигмунд тя влиза в спалнята и затваря вратата след себе си. Хундинг сваля оръжията си от стъблото на дървото.)

Хундинг: Един мъж се защитава с оръжие. (обръщайки се към Зигмунд) Ще се срещнем утре, Вълче. Чу думата ми, пази се добре!

(Влиза в спалнята и се чува как затваря резето от вътрешната страна.)

Трета картина

(Зигмунд сам. Навън е пълна тъма, стаята е осветена единствено от слабия блясък на огнището. Зигмунд сяда на кушетката до огъня и за известно време стои замислен в състояние на вътрешен смут.)

Зигмунд: Баща ми ми обеща меч, който ще намеря, когато съм в най-голяма нужда. Без оръжие влязох в дома на врага. Като заложник на неговата мъст сега почивам тук. Видях една жена, обаятелна и възвишена, свещен ужас изпълва сърцето ми. Тази, към която ме тегли копнеж и която ме завладява със сладка магия, е държана в плен от мъжа, подиграващ се с мен мен, беззащитния. Велзе! Велзе! Къде е твоят меч? Мощният меч, който да размахвам умело в боя, когато в гърдите ми започне да напира страховитият гняв, сдържан в сърцето?

(Огънят се срутва, от което заблестява ярка светлина, която осветява мястото в ствола на ясена, посочено от погледа на Зиглинде, където ясно може да се види дръжката на забит меч.)

Какво блести там така ярко на светлината на жаравата? Какъв лъч сияе от ствола на ясена? И очите на слепия ще прониже неговата светкавица. На това място погледът весело се усмихва. Как само изгаря сърцето ми този божествен блясък! Дали това не е погледът на прекрасната жена, който тя задържа там и остави след себе си, когато излезе от залата?

(От този момент нататък светлината на огъня в огнището постепенно започва да угасва.)

Нощен мрак покри очите ми. След това ме докосна мълнията на нейния поглед, дарявайки ми топлина и светлина. Благословена ми се струваше светлината на слънцето. Носещият му блаженство блясък опасваше главата ми, преди да залезе зад планините. Още веднъж, когато залязваше, бях уловен във вечерния му светлик и дори стволът на древния ясен заблестя в златна жар. Сега цветовете избледняват, светлината угасва. Нощен мрак покрива очите ми. Дълбоко в гърдите ми още тлее жар без пламък.

(Огънят е напълно угаснал: пълен мрак. Вратата на страничната стая внимателно се отваря. Зиглинде влиза в бяла роба и върви леко, но бързо към огнището.)

Зиглинде: Спиш ли, гостенино?

Зигмунд (с радостна изненада): Кой се промъква насам?

Зиглинде (с тайнствена припряност): Аз съм, изслушай ме! Хундинг спи дълбок сън, сложих приспивателно в напитката му. Използвай нощта, за да спасиш живота си!

Зигмунд (прекъсвайки я страстно): Появата ти ме изпълва с живот!

Зиглинде: Нека ти покажа едно оръжие. О, да можеше само да го спечелиш! Най-велик герой бих те нарекла тогава. То е отредено само за най-силния. Внимавай какво ще ти кажа! Мъжете от неговия клан седяха тук в залата като гости на сватбата на Хундинг. Той се женеше за девойка, която търгаши, без да я питат, му дадоха за жена. Тъжна седях там, докато те пиеха. Влезе един странник: старец в сиви одежди. Шапката му беше нахлупена толкова ниско, че покриваше едното му око, но блясъкът на другото му око внуши страх на всички, докато заплашителният му поглед беше насочен към мъжете. Единствено у мен погледът му събуди болката на сладък копнеж, едновременно сълзи и утеха. Той гледаше мен, а пронизваше другите с поглед, докато размахваше с ръце един меч, който заби чак до дръжката в ствола на ясена. Стоманата ще принадлежи по право на оногова, който успее да го издърпа от ствола. От всички мъже, колкото и да се опитваха, никой не можа да спечели оръжието. Гости идваха и гости си отиваха. И най-силните дърпаха стоманата, но нито сантиметър не излезе от ствола. Мечът още стои там в тишина. Тогава знаех кой е този, който ме поздрави в мъката ми. Зная също и за кого е предопределен мечът в ствола. О, ако можех да намеря днес и тук този приятел, ако и да е дошъл отдалече при най-нещастната жена! Каквото и някога да съм изстрадала в ужасна мъка, каквото и да съм понесла като позор и унижение, сладкото отмъщение би възмездило всичко! Бих си възвърнала някога загубеното, бих спечелила отново някога оплакваното, ако можех да намеря свещения приятел и да го прегърна!

Зигмунд (прегръщайки пламенно Зиглинде): Сега те прегръща този приятел, благословена жено, за когото са предопределени и оръжието, и жената! Дълбоко в гръдта ми гори клетвата, която ме обвързва към теб, благородната. За каквото някога съм копнял, съзрях в теб. В теб намерих това, което някога ми липсваше! Макар и да си преживяла унижения и да ме е изгаряла мъка, макар и да съм бил презрян, а ти – обезчестена, сега радостна мъст призовава Радостния! Високо се смея в свята радост, когато държа в прегръдката си теб, възвишената, когато усещам биенето на сърцето ти!

(Външната врата се отваря.)

Зиглинде (стряскайки се и отдръпвайки се): Ха, кой излезе? Кой влезе?

(Вратата остава отворена и навън се вижда великолепна пролетна нощ. Свети пълна луна и хвърля ярката си светлина върху двойката, така че те изведнъж се виждат един друг с пълна яснота.)

Зигмунд (в нежен екстаз): Никой не е излязъл, но някой дойде. Виж как се усмихва пролетта в залата!

(Той притегля Зиглинде към себе си върху нара с нежна сила, така че тя сяда до него. Лунната светлина става все по-ярка.)

Зимните бури отстъпиха пред божествената луна. С мека светлина ни огрява пролетта. С нежен полъх леко и омайно тя се носи насам, творяща чудеса. През гори и поля лъха нейният дъх. Широко отворени, очите й се смеят. Тя звучи ласкаво чрез веселите птичи песни и пръска сладостни ухания. От топлата й кръв разцъфтяват приказни цветя, кълнове и стръкове никнат от нейната сила. С красотата на нежни оръжия покорява света. Зимата и бурята отстъпиха пред могъщото й войнство, пред смелите й удари трябваше да се подаде дори яката порта, който упорито и неумолимо ни разделяше от нея. Към своята сестра се втурна тя. (нежно) Любовта привлече пролетта, спотайваща се дълбоко в нашите гърди. Сега тя се усмихва щастливо на светлината. Невестата-сестра бе освободена от брата. Разрушено е това, което някога ги разделяше. С ликуване се поздравява младата двойка: обединени са любов и пролет!

Зиглинде: Ти си пролетта, за която копнеех в мразовитата зима. Теб поздрави сърцето ми в свещена боязън, когато погледът ти за първи път разцъфтя пред мен. Всичко, което някога съм виждала, ми се струваше чуждо. Недружелюбно ми изглеждаше всичко, което се доближеше до мен. Сякаш никога не съм знаела какво ми се случва. Но теб познах точно и ясно, когато очите ми те съзряха, ти вече беше мой. Това, което криех в гръдта си и което съм, ми се показа ясно като бял ден. Като мощен звук отекна в ушите ми, когато в студената пуста чужбина за първи път съзрях моя другар.

(Тя обгръща врата му с ръце в екстаз и поглежда лицето му по-отблизо.)

Зигмунд (в захлас): О, сладко блаженство! Преблагословена сред жените!

Зиглинде (гледайки го втренчено в очите): О, нека се наведа по-близо до теб, за да видя по-ясно благородната светлина, струяща от очите и лицето ти, която така сладко покорява сетивата ми!

Зигмунд: Грееш ярко на пролетната лунна светлина. Великолепно те обгръща вълнистата ти коса. Сега лесно мога да разбера какво ме очарова, тъй като погледът ми блажено му се наслаждава.

Зиглинде (отмахвайки косата от челото му и гледайки го с удивление): Колко е широко челото ти, а разклоненията на вените се преплитат на слепоочията ти! Не се решавам да изкажа блаженството, което ме опиянява! Едно чудо иска да ми припомни: теб, когото днес съзрях за първи път, очите ми вече са виждали!

Зигмунд: Един любовен сън също и на мен припомня: вече съм те виждал в жарките си копнежи!

Зиглинде: В ручея виждах собственото си отражение, а сега го виждам отново. Както някога то изплува от езерцето, само дето моя лик сега ми даваш ти.

Зигмунд: Ти си образът, който таях в себе си.

Зиглинде (бързо отмествайки очи): Тихо! Остави ме да слушам гласа ти. Струва ми се, че като дете съм го чувала как звучи, но не! Чух го и наскоро, когато ехото на моя глас отекваше в гората.

Зигмунд: О, най-сладки звуци, които чувам!

Зиглинде (отново потъвайки в очите му): Вече съм виждала жарта на твоите очи: така ме гледаше старецът, поздравявайки ме, когато даде утеха на тъжната. По погледа му аз, неговото дете, познах кой е той, вече исках да го повикам по име… Страдалеца ли се казваш наистина?

Зигмунд: Не ме наричай така сега, когато ме обичаш. Сега в мен цари най-висше блаженство!

Зиглинде: И Миролюбивия ли не можеш да се наричаш в радостта си?

Зигмунд: Ти ми дай името, което сама пожелаеш. Нека получа името си от теб!

Зиглинде: Но ти наричаше баща си Вълка?

Зигмунд: Вълк беше той за страхливите лисици! Но този, чието око блестеше гордо, както блести и за теб, прекрасна, се наричаше Велзе.

Зиглинде (встрани): Ако Велзе е твоят баща и ако ти си един Велзунг, той е забил за теб своя меч в ствола. Тогава нега те нарека, какъвто те обичам: Зигмунд1, така те наричам!

Зигмунд (скачайки на крака): Казвам се Зигмунд и съм Зигмунд. Да го докаже този меч, който държа без колебание! Велзе ми предрече, че ще го намеря в най-голяма нужда, сега го хващам аз! На свята любов най-висшата нужда, разяждащата нужда на любовния копнеж гори светло в гръдта ми и ме подтиква към дело и смърт! Нотунг2! Нотунг! Така те наричам, меч! Нотунг! Нотунг! Сияйна стомана! Покажи ми остротата на своето острие: излез от ножницата при мен!

(С огромно усилие той изтегля меча от дървото и го показва на Зиглинде, която е обхваната от удивление и възторг.)

Зигмунд, Велзунга виждаш, жено! Като сватбен подарък той ти поднася този меч. Така той си спечелва най-благословената сред жените. Така той ще те отведе от обиталището на врага. Сега ме последвай надалеч оттук, да вървим в усмихнатия дом на пролетта! Там ще те пази Нотунг, мечът, когато Зигмунд се покори на твоята любов.

(Той я обгръща с ръце, за да я вземе със себе си.)

Зиглинде (освобождавайки се за малко от него, във върховно опиянение и стоейки пред него): Ако ти си Зигмунд, когото виждам тук, то аз съм Зиглинде3, която копнееше за теб: заедно с меча ти спечели собствената си сестра!

(Тя се хвърля в обятията му.)

Зигмунд: Невеста и сестра си ти за брат си – нека процъфти кръвта на Велзунгите!

(Той я притегля към себе си с буйна страст.)

Второ действие

Първа картина

Скалист планински пейзаж

Вотан: Впрегнѝ кобилата си, войнствена дево! Скоро ще се разрази бурна битка.
Нека Брюнхилде се втурне към боя и отреди победа на Велзунга! Хундинг да решава към кои се числи. За Валхала той няма да ми трябва. Затова сигурно и бързо яздѝ към бойното поле!

Брюнхилде (крещейки ликуващо, докато скача от скала на скала по върхарите наляво): Хойотохо! Хойотохо! Хаяха! Хаяха! Хахай! Хахай! Хаяхо!

(Тя спира върху един висок връх, поглежда надолу към клисурата в задната част на сцената и извиква към Вотан.)

Съветвам те, татко, сам ти се въоръжѝ, че ще трябва да издържиш тежка битка. Идва Фрика, твоята жена, в кола, теглена от впрегнати овни. Ха! Как само размахва златния камшик! Горките животни пръхтят от страх. Диво дрънчат колелата, тя е тръгнала за гневна разпра. В такава битка не бих се впуснала на драго сърце, макар и да обичам битките на смелите мъже. Затова си помисли как ще издържиш тази буря. Щастливката аз те оставям на нея. Хойтохо! Хойтохо! Хаяха! Хаяха! Хахай! Хахай! Хойохай!

Вотан: Все същата стара битка, все стария спор! Но тук ще трябва да устоя.

(Брюнхилде изчезва зад високата скала встрани. Фрика пристига на планинския гребен от клисурата в кола, теглена от два одена. Тук тя рязко спира и слиза. Отправя се стремително към Вотан, който стои отпред на сцената.)

Фрика (колкото повече се приближава, толкова крачката й става по-умерена и накрая с достойнство застава пред Вотан): Където и да се криеш из планините, за да избягаш от погледа ми, аз те търся, сам-сама, за да ми обещаеш помощта си.

Вотан: Нека Фрика свободно каже своите грижи.

Фрика: Чух за нещастието на Хундинг. За отмъщение ме призова. Пазителката на брачния съюз го чу и му обеща да накаже строго деянието на нахално провинената двойка, която се е осмелила да оскърби съпруга.

Вотан: Какво толкова лошо е направила тази двойка, която пролетта съедини любовно? Омая ги магията на любовта. Кой може да бъде наказан заради силата на любовта?

Фрика: Как само се преструваш на глупав и глух, като че ли наистина не знаеш, че заради свещената клетва на брака, заради силно оскърбения повдигам обвинението си!

Вотан: Не смятам за свята клетвата, която обвързва сърца, които не се обичат. И не се опитвай да ме принуждаваш да удържам със сила това, за което ти сама не можеш да отговаряш. Защото там, където смело се раздвижват сили, открито давам съвет за война.

Фрика: Ако смяташ брачната измяна за достойна за похвала, продължавай да се надуваш и обявѝ за свещено това кръвосмешение, произхождащо от връзката между двойка близнаци! Сърцето ми е покъртено, главата ми е объркана. Сестрата прегърна като съпруга брат си! Кога се е чувало и видяло да се любят родни брат и сестра?

Вотан: Днес сама го видя! Така научѝ, че нещо може да стане от само себе си, макар и да не се е случвало никога преди това.Че двамата се обичат ти е ясно като бял ден, затова чуй най-искрения ми съвет. Ако желаеш сладка радост да възнагради твоята благословия, тогава, усмихвайки се на любовта, благословѝ връзката на Зигмунд и Зиглинде.

Фрика (избухвайки в най-силно възмущение): Значи идва краят на безсмъртните богове, откакто ти създаде дивите Велзунги? Казвам ти го направо – права ли съм? За теб свещеният род на боговете не значи нищо! Захвърляш всичко, което някога си ценил. Разкъсваш връзките, които сам създаде, като смеейки се, отхлабваш хватката на небето. За да се подчинява единствено на повелите на насладата и прищевките тази престъпна двойка близнаци, плод на твоята разюздана неверност. О, защо ли се жалвам за брака и клетвата, когато ти първи ги наруши! Ти все мамеше вярната си съпруга: в долини и висини похотливият ти поглед не спря да търси начини да задоволи всуса си към промяната и най-подигравателно да оскърбява моето сърце. С тъжни мисли трябваше да търпя, когато потегляше към битки с невъзпитаните момичета, родени от безпътна любовна връзка. Защото все още държиш жена си в боязън и на валкюрите и на самата Брюнхилде, невестата на твоите желания, даде в подчинение тяхната господарка. Но сега, когато ти харесват нови имена като „Велзе”, започна да скиташ като вълк в гората, сега когато падна до най-низкия позор да създадеш двойка най-обикновени хора, сега ще хвърлиш жена си в краката на котилото на Вълчицата! Тогава направи го! Прелей чашата! Сгази дори измамената под краката си!

Вотан (спокойно): Нищо не си научила от това, на което се опитвах да те науча. Никога не можеш да предвидиш нещата, докато делото не излезе наяве. Можеш да разбереш само познатото, но моят дух се стреми към това, което никога досега не е било. Чуй само едно нещо! Нужен ни е един герой, който, без божествена закрила, да се освободи от закона на боговете. Само така той ще бъде в състояние да извърши подвига, който, колкото и да е необходим на боговете, е забранено на бога да го направи сам.

Фрика: Искаш да ме залъжеш с дълбокомислията си. Какво е това велико дело, което могат да извършат героите и което да е отказано на техните богове, щом чрез героите се проявява единствено тяхното благоволение?

Вотан: Не признаваш ли тяхната смелост?

Фрика: Кой я вдъхна на човеците? Кой проясни взора на глупците? Под твоята закрила те изглеждат силни, чрез твоя подтик се стремят нагоре. Единствено ти беше този, който подбуждаше тези, които хвалиш пред мен, безсмъртната. С какви нови хитрости искаш да ме излъжеш сега, с какви нови трикове желаеш да ми се изплъзнеш? Но този Велзунг няма да спечелиш за себе си, в него откривам единствено теб, защото чрез теб само той се противопоставя на всички нас.

Вотан: В ужасни страдания (с чувство) израсна той сам. Закрилата ми никога не го е пазила.

Фрика: Тогава не го защитавай и днес! Отнемѝ му меча, който му дари.

Вотан: Меча?

Фрика: Да, меча. Меча, блестящ с магическа сила, който ти, бога, даде на сина си!

Вотан (силно): Зигмунд си го спечели сам (с потиснато треперене) в своята нужда.

(От този момент нататък цялото държание на Вотан започва да изразява нарастваща меланхолия и дълбока отпадналост.)

Фрика (продължавайки силно): Ти му създаде тази нужда, както и прекрасния меч. Искаш да измамиш мен, която ден и нощ те следва по петите? За него ти заби меча в ствола, обеща му благородното оръжие. Нима ще отречеш, че единствено хитростта ти го привлече там, където да го намери?

(Вотан подскача с гневен жест. Фрика става все по-уверена, наблюдавайки ефекта, който е произвела у Вотан. )

Никой благородник не се бие с крепостниците. Единствено свободен човек налага наказание на престъпника. Против силата ти много добре мога да водя война. Но Зигмунд е предопределен да ми бъде роб.

(Още един яростен жест от страна на Вотан, след което той потъва в чувство на отпадналост.)

Може ли този, който като твой крепостник и васал, се подчинява на теб, своя господар, да подчини на волята си твоята безсмъртна съпруга? Трябва ли най-долният от хората да ме унизява за награда на нахалника, за присмех на свободните? Моят съпруг не може да желае това, той няма да оскверни богинята по този начин!

Вотан (мрачно): Какво искаш от мен?

Фрика: Оставѝ Велзунга!

Вотан (с развален глас): Нека върви по собствения си път.

Фрика: Но ти не го закриляй, когато отмъстителят го извика на бой!

Вотан: Няма да го защитавам.

Фрика (по-оживено): Погледни ме в очите. Не замисляй измама: отклони и валкюрата от него!

Вотан: Валкюрата действа свободно.

Фрика: Не, не! Тя само изпълнява твоята воля. Забранѝ й победата на Зигмунд!

Вотан (в бурна вътрешна борба): Не мога да го убия – той намери моя меч!

Фрика: Отнемѝ магията от него! Нека се счупи в ръцете на роба! Нека врагът му го види беззащитен!

(Може да се чуе викът на Брюнхилде от висините.)

Брюнхилде: Хаяха! Хаяха! Хайотохо!

Фрика: Ето че идва твоята смела девица, ликувайки препуска насам!

Брюнхилде: Хаяха! Хаяха! Хайохотойо! Хотойоха!

Вотан: Извиках я да донесе Зигмунд на кобилата си!

(Брюнхилде се появява с кобилата си по планинската пътека вляво. Когато забелязва Фрика, спира рязко и, по време на следващото действие, води кобилата си тихо и бавно надолу по скалистата пътека. После я оставя в една пещера – обор.)

Фрика: Свещената чест на безсмъртната ти съпруга нека защитава днес нейният щит! Осмивани от хората, лишени от мощта си, ние боговете ще потеглим към своето падение, ако смелата девица днес не отмъсти благородно и величествено за моите права. Велзунга да падне за моята чест! Ще получа  ли от Вотан неговата клетва?

Вотан (стоварвайки се върху един камък ужасно отпаднал): Имаш думата ми!

(Фрика се отправя към задната част на сцената. Там се среща с Брюнхилде и за кратко спира пред нея.)

Фрика: Повелителят на битките те очаква. Нека ти обясни каква съдба е отредил!

(Тя бързо се оттегля. Изненадана и с израз на загриженост Брюнхилде отива при Вотан, който, облегнат на скалата, е потънал в мрачни размишления.)

Втора картина

Брюнхилде: Опасявам се, че зле е свършила кавгата, щом Фрика се присмя на съдбата.
Татко, какво трябва да научи твоето дете? Изглеждаш ми мрачен и тъжен?

Вотан (отпускайки ръката си в израз на безпомощност и позволявайки главата му да потъне върху гърдите му): Бях уловен в собствената  си примка, аз, най-несвободния от всички!

Брюнхилде: Никога не съм те виждала такъв, какво измъчва сърцето ти?

Вотан: О, свещен позор! О, срамна мъка! Най-голямата беда на боговете! Най-голямата беда на боговете! Безкрайна ярост! Нескончаема скръб! Аз съм най-окаяният от всички живи същества!

Брюнхилде (потресена, хвърляйки щита, копието и шлема си на земята и сядайки в краката на Вотан тревожна и загрижена): Татко, татко! Кажи ми какво ти е? Как само плашиш своето дете и го изпълваш с грижа! Довери ми се! Аз съм ти вярна. Виж, Брюнхилде те моли.

(С любов и тревога полага главата и ръцете си на хълбока му.)

Вотан (гледа я отдалече в очите, след което погалва косите й в израз на спонтанна нежност. Сякаш изплувайки от дълбока замисленост, накрая той заговаря с прошепнати тонове): Ако го изрека на висок глас, няма ли да отслабя ограничителната хватка на моята воля?

Брюнхилде (много тихо): Ти говориш на волята на Вотан. Кажи ми какво желаеш. Коя съм аз, ако не твоята воля?

Вотан (много тихо): Това, което не разкривам пред никого с думи, нека остане премълчано навеки. Единствено със себе си беседвам, говорейки с теб. Когато избледня насладата от младежката любов, в сърцето си закопнях за власт. Тласкан от бушуващите силни страсти, спечелих за себе си света. Мамещ несъзнателно, действах нечестно, обвързвайки с договори това, което крие в себе си нещастие. Коварно ме подмами Логе и изчезна да скита по света. От любовта не исках да се отрека – във властта си копнеех за нейните радости. Роден от нощта, малодушният нибелунг Алберих разкъса нейните връзки. Той прокле любовта и чрез това си проклятие спечели сияйното злато на Рейн, а с него и безмерна власт. Пръстенът, който си изкова от него, хитро му отнех, но на Рейн не го върнах. С него заплатих бойниците на Валхала, на замъка, който ми построиха великаните и от който владея света. Тази, която знае всичко, което някога е било, Ерда4, посветената най-мъдра Вала, ме посъветва да се откажа от пръстена и ме предупреди за неизбежния край. (с малко повече сила) За края исках да узная повече, (предпазливо) но жената изчезна в тишина. (по-оживено) Тогава загубих лекотата в сърцето си. Богът искаше да знае! Спуснах се надолу в недрата на света. С любовна магия подчиних Вала и сломих гордостта на нейното познание, така че да ми говори. Придобих познание от нея. От мен тя получи един залог: най-мъдрата жена на света ми роди теб, Брюнхилде. Отгледах те, заедно с осемте ти сестри. Чрез вас, валкюрите, исках да предотвратя това, от което Вала ме накара да се боя: една жалка кончина на безсмъртните богове. За да знае врагът, че сме силни в боя, направих така, че да ми водите герои: онези мъже, които иначе държахме в подчинение чрез законите, мъжете, чийто нрав контролирахме, обвързвайки ги към сляпо подчинение чрез измамните връзки на неясни договори. Тях вие трябваше да подтиквате (все по-оживено, но с приглушена сила) към битки и разпри, да насочвате силите им към тежки войни, така че да мога да събера тълпи от смели бойци в залата на Валхала!

Брюнхилде: Пълнехме залата ти, вече мнозина съм довела при теб. Какво ти създава грижи, след като още никога не сме се проваляли?

Вотан (още по-приглушено): Има нещо друго – запомни го добре – това, за което ме предупреди Вала! Нашият край ни заплашва от воинството на Алберих. Със завистлив гняв ни се заканва нибелунгът, (по-оживено) но сега не се страхувам от нощните му пълчища, моите герои ще ми донесат победа. (по-приглушено) Единствено ако си върне обратно пръстена, (още по-приглушено) тогава Валхала ще е загубена. Този, който прокле любовта, сам би използвал в завистта си руните на пръстена за безкраен позор на благородните богове. Сърцата на моите герои (по-оживено) той би обърнал срещу мен, принуждавайки смелчаците да се бият с мен и, с тяхната сила, той би се осмелил да ме нападне. (приглушено) Загрижен си мислех как да отнема пръстена от врага. (приглушено) Единият от великаните, на които заплатих за труда с прокълнатото злато, Фафнер, бди над съкровището, заради което уби брат си. От него трябва да отнема пръстена, с който сам му платих. Но с него се договорих, не мога да го убия. Обезсилен, куражът ми ще ме напусне пред него. Това са връзките, които ме държат в плен. Аз, господарят на договорите, сега съм роб на тези договори. Само един би могъл да направи това, което аз не мога: един герой, на когото никога да не съм помагал в своето благоволение, който да е чужд на бога, свободен от неговата благосклонност, съвсем несъзнателно, без заповед, единствено от собствен подтик, със собственото си оръжие би могъл да извърши делото, което аз трябва да избягвам и към което никога да не съм го подтиквал, макар и то да е моето единствено, най-силно желание! Как да намеря този, който, противопоставяйки се на бога, да се бие за мен или приятеля – враг? Как да създам свободен човек, когото никога да не съм закрилял, но който все пак да ми е най-скъп в собственото му неподчинение? Как да направя така, щото другият, който вече да не съм аз, сам по себе си да постигне това, което сам желая? О, божия неволя! Грозно унижение! За собствено отвращение винаги виждам сам себе си във всичко, което върша. Другия, за когото копнея, другия никога няма да видя. Защото свободният човек трябва сам да създаде себе си. Аз мога да създавам единствено роби.

Брюнхилде: Но Велзунгът, Зигмунд? Той не действа ли самостоятелно?

Вотан: Диво кръстосвах горите с него. Предизвиквах го смело да се противопостави на съвета на боговете. Срещу мъстта на боговете го пази единствено мечът, (бавно и горчиво) който му отреди благоволението на един бог. Как само исках да се самозалъгвам с хитрост? Колко лесно Фрика разобличи измамата! За мой най-дълбок срам тя ме прозря (бързо) и сега трябва да изпълня нейната воля!

Брюнхилде: Значи няма да позволиш на Зигмунд да победи?

Вотан: Аз се докоснах до пръстена на Алберих, алчно посегнах на златото! Проклятието, от което бягах, не ме избегна сега. Трябва да изоставя това, което обичам, да погубя този, когото някога съм любил, коварно да предам този, който ми се довери.

(Изражението на Вотан преминава от израз на най-силно страдание към това на отчаяние.)

Сбогом, господарско великолепие и ти, самохвалствен позор на божествения блясък! Нека рухне построеното от мен! Изоставям делото си. Само едно-едничко нещо искам още: края, края! И за този край ще се погрижи Алберих. Едва сега проумявам скрития смисъл на тайнствените думи на Вала: „Когато тъмният враг на любовта създаде син в своя бяс, краят на боговете няма да се забави”. За нибелунга чух легенда, че джуджето е покорило жена, чиято благосклонност е откупил със злато. Една жена е приютила плода на омразата. Силата на завистта мърда в утробата й. Това чудо се удаде на лишения от любов. Но аз, който ухажвах от любов, не можах да създам свободен човек! (изправяйки се в горчив гняв) Така че приемѝ моята благословия, сине на нибелунга! Това, което най-дълбоко ме отвращава, го давам на теб за наследство, празния блясък на божествеността. Нека завистта ти алчно го съсипе!

Брюнхилде (крайно разтревожена): О, говорѝ. Кажи какво да стори твоето дете?

Вотан (огорчено): Бий се покорно за Фрика. Защитѝ нейните брак и клетва! (сухо) Това, което избира тя, избирам и аз. За какво ли ми е собствената воля? Не мога да искам свободен човек: за робите на Фрика се бий сега!

Брюнхилде: Тежкò ми! Разкай се и си вземи думите обратно! Ти обичаш Зигмунд. От любов към теб – знам – ще защитавам Велзунга.

Вотан: Ти трябва да убиеш Зигмунд и да дадеш победата на Хундинг! Пазѝ се добре и поддържай силите си. Събери цялата си смелост за битката: Зигмунд размахва меч –победител и няма да падне лесно дори от теб.

Брюнхилде: Този, когото винаги си ме учел да обичам и който с висшата си добродетелност е скъп на сърцето ти, срещу него никога няма да ме подстрекаят двусмислените ти думи!

Вотан: Ха, нагло дете! Как смееш да ми се противиш? Коя си ти, ако не сляпото оръдие на моята воля? Като говорих с теб, толкова низко ли паднах, че да ме ругае собственото ми творение? Познаваш ли моя гняв, дете? Целият ти кураж ще изчезне, ако върху теб се стовари ярката му светкавица! В гърдите си сдържам гнева, който може да хвърли в ужас и хаос света, който някога ми се усмихваше с радост. Тежкò на онзи, когото той постигне! Неподчинението ще му донесе само мъка! Така че те предупреждавам, не ме предизвиквай! Направи това, което ти заповядах: Зигмунд да падне! Това да бъде задачата на валкюрата!

(Той си тръгва буреносно и скоро се изгубва от поглед сред планинските склонове вляво.)

Брюнхилде (оставайки на мястото си, стресната и зашеметена): Такъв никога не съм виждала бащата на победителите, дори и да го е разгневила някоя кавга.

(Навежда се тъжно и взема оръжията, които отново слага върху себе си.)

Тежестта на оръжията ми се струва непосилна! Когато се биех с радост, колко леки ми се виждаха! Към зла битка днес се влача тъй плахо. (Тя е вглъбена в себе си и след това въздъхва.) Уви, мой Велзунг! В най-дълбоко страдание една вярна девица ще трябва най-невярно да те изостави!

Трета картина

(Когато стига до билото на планината, Брюнхилде поглежда в клисурата и вижда Зигмунд и Зиглинде. Тя ги гледа известно време, след което отива в пещерата, където е оставила кобилата си, като по този начин се скрива от погледа. Зигмунд и Зиглинде се появяват на планинското било. Зиглинде бърза напред, а Зигмунд се опитва да я спре.)

Зигмунд: Поспри тук, почини си!

Зиглинде: Напред! Напред!

Зигмунд (прегръщайки я с нежна сила): Няма да ходиш по-нататък! (Той я притиска към себе си.) Почакай, най-сладка жено! От блажена наслада се откъсна ти, побягна необуздано. Едва смогвах да те следвам в дивия ти бяг през гори и поля. През скали и камънак скачаше безмълвна, мълчалива. Колкото и да те виках, не спря да си починеш! (Тя гледа диво встрани.) Отдъхни си сега, кажи нещо! Край на този ням страх! Виж, твоят брат държи своята невеста: Зигмунд е твой другар!

Зиглинде (гледайки Зигмунд в очите с нарастващ възторг. След това страстно го прегръща около врата и за момент остава така. След което се стряска във внезапен ужас.): Бягай надалеч от осквернената! Несвято те прегръща нейната ръка. Обезчестено и опозорено, това тяло е мъртво. Бягай от трупа, пусни го! Нека вятърът отвее тази, която без чест се отдаде на героя! Когато той я държеше в любяща прегръдка, когато тя самата откри върховна наслада и беше напълно обичана от мъжа, който събуди цялата й любов, след най-святото посвещение на най-сладкото блаженство, което проникна изцяло сетивата и душата й, блудницата, която се подчиняваше на мъж, който я държеше без любов, трябваше да бъде обзета от ужас и страх пред най-страшния позор. Остави прокълнатата, остави я да избяга от теб! Отхвърлена съм аз и без достойнство! От теб, най-чистия сред мъжете, трябва да избягам. На теб, най-прекрасния, не бива никога да принадлежа. Срам нося на брат си и оскърбление на любящия приятел!

Зигмунд: За това, което някога ти е донесло позор, ще плати кръвта на престъпника! Затова не бягай вече! Да почакаме врага. Тук той ще падне от мен. Когато Нотунг прониже сърцето му, ще бъдеш отмъстена!

Зиглинде (изправяйки се и ослушвайки се): Чуй! Роговете! Чуваш ли зова им? Наоколо отеква яростен тътен. От гората и от околността се носи насам. Хундинг5 се е събудил от тежкия си сън! Свиква родата и хрътките. Здраво насъскана, глутницата вие и лае диво към небето заради поруганата брачна клетва! (гледайки встрани, като полудяла) Къде си, Зигмунд? Мога ли все още да те видя? Страстно обичани братко, носещ светлина! Нека ме озарят още веднъж звездите на очите ти, не отблъсквай целувката на една паднала жена! (Хлипайки, тя се хвърля на гърдите му, след което отново се стряска от страх.) Чуй, о, чуй! Това е рогът на Хундинг! Глутницата му се приближава, тежко въоръжена! Никой меч не може да устои пред гъмжащите песове! Хвърли го, Зигмунд! Зигмунд, къде си? Ха, там! Виждам те! Ужасна гледка! Песовете се озъбват за месо. Не ги е грижа за благородния ти взор. Яките челюсти захапват нозете ти… Ти падаш, мечът се строшава на парчета… Дъбът пада, пречупва се стволът! Братко, мой братко! Зигмунд, ах!

(Тя пада в безсъзнание в обятията на Зигмунд.)

Зигмунд: Сестро! Любима!

(Той слуша дишането й и се убеждава, че е още жива. Спуска я надолу, заедно със себе си, така че, сядайки, полага главата й върху хълбока си. Двамата остават в това положение до края на следващата картина. Дълга тишина, по време на която Зигмунд се навежда над Зиглинде с нежна загриженост и поставя дълга целувка върху челото й.)

Четвърта картина

(Водейки кобилата си за юздата, Брюнхилде излиза от пещерата и приближава бавно към авансцената. Спира и наблюдава Зигмунд от разстояние. Бавно се приближава към него. Спира малко по-близо до него. Държи щита и копието си в едната си ръка, а другата й ръка почива върху гривата на кобилата. Така наблюдава Зигмунд със сериозно изражение.)

Брюнхилде: Зигмунд! Погледни ме! Аз съм тази, която скоро ще последваш.

Зигмунд (вдигайки поглед към нея): Кажи коя си ти, която ми се явява толкова красива и строга?

Брюнхилде: Единствено на обречените на смърт се явява моят лик. Който ме зърне, си отива от светлината на живота. Само на бойното поле се явявам на героите: този, който ме съзре, съм избрала да бъде убит.

Зигмунд (гледайки я с прикован и търсещ поглед, след което замислено навежда глава и накрая се обръща решително към нея): Къде отвеждаш героя, който те последва?

Брюнхилде: Бащата на битките те е избрал. При него ще те отведа. Ще ме последваш към Валхала.

Зигмунд: В залата на Валхала само нейния владетел ли ще намеря?

Брюнхилде: Благородното войнство на падналите герои ще те приветства топло с най-свещен поздрав.

Зигмунд: Ще намеря ли във Валхала Велзе, моя баща?

Брюнхилде: Велзунгът ще намери баща си там.

Зигмунд: Във Валхала ще ме поздрави ли с радост една жена?

Брюнхилде: Девойки на желанието се разпореждат там благородно: дъщерята на Вотан ще ти поднесе любезно напитка!

Зигмунд: Величествена си ти и със страхопочитание гледам детето на Вотан. Но едно ми кажи ти, която си безсмъртна! Ще съпроводи ли невестата – сестра своя брат? Ще може ли Зигмунд да прегърне там Зиглинде?

Брюнхилде: Тя ще трябва още да диша въздуха на земята. Зигмунд няма да види Зиглинде там.

Зигмунд (навеждайки се нежно над Зиглинде, целувайки я леко по челото и обръщайки се спокойно към Брюнхилде): Тогава поздравѝ Валхала от мен, поздравѝ Вотан, поздравѝ Велзе и всички герои, поздравѝ също и стройните дъщери на Вотан. (с голяма емпатия) Но аз няма да те последвам при тях.

Брюнхилде: Ти видя поразяващия поглед на валкюрата. Сега трябва да тръгнеш с нея!

Зигмунд: Там, където живее Зиглинде в радости и мъки, там иска да остане и Зигмунд! Погледът ти все още не ме е накарал да пребледнея – той няма да ме принуди да не остана!

Брюнхилде: Докато живееш, нищо няма да те принуждава. Но теб, глупецо, ще те покорѝ смъртта. Дойдох тук, за да ти съобщя това.

Зигмунд: Къде е героят, от когото ще падна днес?

Брюнхилде: Хундинг ще те повали в боя.

Зигмунд: Заплашѝ ме с нещо по-сериозно, отколкото с ударите на Хундинг! Ако дебнеш тук, жадна за мъртъвци, изберѝ него за плячка. Възнамерявам да го убия в единоборство.

Брюнхилде (поклащайки глава): На теб, Велзунг, чуй ме добре, на теб е отредена тази участ.

Зигмунд: Познаваш ли този меч? Този, който го изкова за мен, ми обеща победа. С него ще се противопоставя на твоите заплахи!

Брюнхилде (с голямо подчертаване): Този, който го направи за теб, сега ти отрежда смърт. Той ще отнеме силата на меча!

Зигмунд (бурно): Тихо или ще изплашиш жената, която си почива! Уви, уви, най-сладка сред жените! Ти, най-тъжната от всички верни! Срещу теб вдига оръжие светът. Аз, на когото ти единствен се довери, единствения, заради когото му се възпротиви, как да не те закрилям, как да те предам теб, смелата, в боя? Нека позор сполетѝ този, който създаде меча за мен и който сега ми отрежда не победа, а срам! Ако трябва да падна, няма да отида във Валхала! Нека ме държи в плен адът!

Брюнхилде (разтърсена): Толкова ниска оценка ли даваш на вечното блаженство? (с колебание и любопитство) Нима е всичко за теб горката жена, която уморена и измъчена лежи отпаднало на хълбока ти? Нищо друго ли не смяташ за скъпо?

Зигмунд (вторачен в нея, горчиво): Така хубава и млада сияеш пред мен! Но сърцето ми те вижда като студена и корава! Ако искаш само да се подиграваш, махни се оттук, зла, безчувствена девицо! Ако трябва да се радваш на болката ми, дано те засити моето страдание. Дано неволята ми наслади завистническото ти сърце. Само не ми говори за студеното блаженство на Валхала!

Брюнхилде: Виждам неволята, разкъсваща сърцето ти. Усещам свещената болка на героя. Зигмунд, поверѝ ми жена си, нека закрилата ми здраво я обгърне!

Зигмунд: Освен мен никой не ще докосне чистата жена, докато е жива! Ако съм обречен да умра, първо ще убия нея, докато лежи тук, упоена от съня!

Брюнхилде (с нарастваща емоция): Велзунг! Полудя ли? Чуй съвета ми: поверѝ ми жена си заради залога, който тя в блаженство прие от теб.

Зигмунд (изваждайки меча си): Този меч, който един измамник създаде за онзи, който е верен, този меч, който подло ме предава пред врага: ако не е годен да се бие срещу врага, то нека послужи срещу приятеля! Два живота ти се усмихват тук: вземи ги Нотунг, завистлива стомано! Вземи ги с един удар!

Брюнхилде (с най-страстно и искрено изражение на симпатия): Спри, Велзунг! Чуй думите ми! Зиглинде ще живее и Зигмунд ще живее с нея! Решено е: ще променя изхода от боя и на теб, Зигмунд, ще донеса благословия и победа! Чуваш ли сигнала? Сега се въоръжѝ, герою! Доверѝ се на меча и го размахвай с увереност. Той ще те отбранява вярно, както и валкюрата вярно ще те пази! Прощавай, Зигмунд, най-блажен сред героите! Ще се видим отново на бойното поле!

(Тя стремглаво си тръгва, заедно с кобилата си, изчезва в един дол вляво. Зигмунд гледа след нея с радост и въодушевление. Сцената бавно се затъмнява. Тежки буреносни облаци се спускат над задната част на сцената, постепенно скривайки планината.)

Пета картина

Зигмунд (навеждайки се отново над Зиглинде и слушайки как диша): С вълшебната си сила сънят успокои страданията и болките на моята любима. Дали пък валкюрата, когато дойде при мен, не й донесе тази блажена утеха? Дали един такъв страшен избор няма да уплаши една измъчена жена? Безжизнена изглежда тя, но все пак е жива. Тъжната намира утеха в един усмихващ се сън. Поспѝ още, докато не свърши боя и покой не те зарадва!

(Той я полага нежно върху камъка и целува челото й за сбогом. Чува рога на Хундинг и става решително.)

Този, който ме призовава, нека се въоръжи! Ще му дам, каквото му се полага!

(Бърза към дъното на сцената и, стигнал до билото, внезапно изчезва в тъмните облаци, от които на мига проблясват светкавици.)

Нотунг ще му плати дължимото!

Зиглинде (бълнувайки още по-силно в съня си): Да се бе върнал татко вкъщи! Той още е в гората с момчето. Майко, майко! Чуждите хора не ми се струват нито приятелски настроени, нито миролюбиви! Черен дим, влажни изпарения, пламтящи езици ни облизват вече, къщата гори, на помощ, братко! Зигмунд, Зигмунд!

(Тя подскача. Ярка светкавица и мощна гръмотевица.)

Зигмунд! Ха!

(Тя гледа около себе си с нарастващ ужас. Почти цялата сцена е покрита с черни буреносни облаци. Наблизо може да се чуе звукът от рога на Хундинг.)

Гласът на Хундинг (от дъното в посока към планинското било): Страдалецо! Страдалецо! Явѝ се пред мен за бой или иначе хрътките ще те спрат!

Гласът на Зигмунд (по-отблизо от падината): Къде се криеш, че можах да те подмина? Стой на едно място, за да мога да застана с лице срещу теб!

Зиглинде (слушайки в състояние на крайно безпокойство): Хундинг! Зигмунд! Да можех да ги видя!

Хундинг: Насам, нещастни любовнико! Нека Фрика те поразѝ тук!

Зигмунд (сега също от билото): Още ли си мислиш, че съм без оръжие, страхлив негоднико? Заплашваш ме с жени, но бий се сам, иначе Фрика ще те изостави! Виж: безстрашно изтеглих меча от ствола на дървото в собствения ти дом! Сега ще опиташ острието му!

Зиглинде (с възможно най-голяма сила): Спрете, мъже! Убийте първо мен!

(Тя се втурва към планинското било, но една светкавица, която проблясва вляво от биещите се, внезапно блясва в очите й, така че тя се олюлява встрани, заслепена. Брюнхилде се появява в ярък пламък, кръжейки над Зигмунд и защитавайки го със своя щит.)

Брюнхилде: Удари го, Зигмунд! Вярвай в меча!

(Зигмунд тъкмо се готви да нанесе смъртоносен удар на Хундинг, когато през облаците вдясно се появява червено сияние. В него може да се види Вотан, стоящ над Хундинг и насочващ копието си косо към Зигмунд.)

Вотан: Отстъпѝ пред копието! Мечът да стане на парчета!

(Все още държейки щита си, Брюнхилде отстъпва в ужас пред Вотан. Мечът на Зигмунд се разбива о протегнатото копие. Хундинг забива копието си в незащитените гърди на Зигмунд. Зигмунд пада мъртъв на земята. Чувайки неговото издихание, Зиглинде се срутва на земята с вик, сякаш е безжизнена. Когато Зигмунд пада, мъждукащите светлини от двете страни изчезват. Плътни тъмни облаци се разпростират върху предната страна на сцената. Брюнхилде, неясно различима сред тях, се отправя към Зиглинде в припряна забързаност.)

Брюнхилде: На коня! Аз ще те спася!

(Тя бързо вдига Зиглинде върху кобилата си, стояща близо до страничната долчинка, и незабавно изчезва заедно с нея. Облаците се събират по средата, откривайки Хундинг в момента, в който изтегля копието си от гърдите на Зигмунд. Обкръжен от облаци, може да се види как Вотан стои на една скала зад него, облегнат на копието си и гледащ с голямо страдание към тялото на Зигмунд.)

Вотан (към Хундинг): Вървѝ, робе! Коленичѝ пред Фрика и й кажи, че копието на Вотан отмъсти за донеслото й присмех. Вървѝ, вървѝ!

(От презрителния жест на ръката му Хундинг пада мъртъв на земята.)

(внезапно избухвайки в страшен гняв)
Но Брюнхилде! Тежкò на престъпницата! Нахалницата ще бъде наказана най-страшно, когато конят ми я застигне в нейното бягство!

Трето действие

Първа картина

На върха на скалиста планина

Герхилде (провиквайки се от мястото си на върха към задната част на сцената, откъдето се вижда как приближава гъст облак): Хойотохо! Хойотохо! Хаяха! Хаяха! Хелмвиге! Тук! Насам с коня!

Гласът на Хелмвиге (от дъното на сцената през тръба за усилване на гласа): Хойотохо! Хойотохо! Хаяха!

(Облакът, разцепен от светкавица, разкрива валкюра върху кон. На седлото му виси убит воин. Видението приближава, движейки се отдясно наляво покрай гребена на скалата.)

Герхилде, Валтрауте, Швертлайте: Хайяха! Хайяха!

(Облакът с видението изчезва зад боровата гора вляво.)

Ортлинде (викайки в гората): Остави жребеца си до кобилата на Ортлинде. С моята сива кобила кафявият ти кон пасе с удоволствие!

Валтрауте (викайки в боровата гора): Кой виси на седлото ти?

Хелмвиге (изниквайки от гората): Зинтолт Хегелинга!

Швертлайте: Отведи кафявия си кон далече от сивата кобила, тъй като кобилата на Ортлинде носи Витиг Ирминга!

Герхилде (слизайки малко по-надолу): Единствено като врагове съм виждала Зинтолт и Витиг!

Ортлинде (скачайки): Хайяха! Кобилата ми рита жребеца!

(Тя изтичва в гората. Герхилде, Хелмвиге и Швертлайте избухват в смях.)

Герхилде: Омразата на воините се предаде и на конете!

Хелмвиге (викайки обратно в гората): Спокойно, кафяви жребецо! Не нарушавай спокойствието!

Валтрауте (викайки от най-високия връх, на който е сменила Герхилде на пост): Хойохо! Хойохо! (викайки към дъното на сцената вляво) Зигруне, насам! Къде се бавиш толкова дълго? (Ослушва се вляво.)

Гласът на Зигруне (през тръба за усилване на гласа от дъното на сцената вляво): Имаше много работа за вършене! Готови ли са всички други?

Швертлайте, Валтрауте (викайки към дъното на сцената вляво): Хойотохо! Хойотохо! Хаяха!

Герхилде: (викайки към дъното на сцената вляво): Хаяха!

(Жестовете им, заедно с ярката светлина зад гората, показват, че Зигруне току-що е пристигнала там.)

Гримгерде, Росвайсе (от задната част на сцената вдясно, през тръба за усилване на гласа): Хойотохо! Хойотохо! Хаяха!

Валтрауте (надясно): Гримгерде и Росвайсе!

Герхилде (като преди): Те яздят като двойка!

(В един куп облаци, който се движи отдясно, осветяван от светкавици, се появяват Росвайсе и Гримгерде на коне, всяка с по един мъртъв воин на седлото. Хелмвиге, Ортлинде и Зигруне са излезли от боровата гора и приветстват с жестове новопристигналите от ръба на една клисура.)

Хелмвиге, Ортлинде и Зигруне: Поздравяваме ви, ездачки! Росвайсе и Гримгерде!

Гласовете на Росвайсе и Гримгерде (през тръба за усилване на гласа): Хойотохо! Хойотохо! Хаяха!

(Видението изчезва зад гората.)

Останалите шест валкюри: Хойотохо! Хойотохо! Хаяха! Хаяха!

Герхилде: (викайки в гората): Пуснете конете в гората за почивка и паша!

Ортлинде: (подобно на нея викайки в гората): Отведете конете далеч един от друг, докато не стихне омразата на нашите герои!

(Валкюрите се смеят.)

Хелмвиге: От гнева на героите вече пострада сивата ми кобила!

(Валкюрите се смеят.)

Росвайсе, Гримгерде (излизайки от гората): Хойотохо! Хойотохо!

Останалите шест валкюри: Добре дошли! Добре дошли!

Швертлайте: Заедно ли яздихте, храбри сестрици?

Гримгерде: Яздихме поотделно и се срещнахме днес.

Росвайсе: Ако сме се събрали всички, да не се бавим повече. Да поемем към Валхала и да занесем мъртвите герои на Вотан.

Хелмвиге: Само осем сме: една все още липсва.

Герхилде: Сигурно Брюнхилде се бави още при тъмнокосия Велзунг.

Валтрауте: Ще трябва да я изчакаме тук. Бащата на битките ще ни посрещне недоволно, ако види, че се приближаваме без нея!

Зигруне (от удобната си позиция на скалата, откъдето бди): Хойотохо! Хойотохо! (викайки към дъното на сцената) Насам! Насам! (към другите) В бясна езда Брюнхилде препуска насам.

Осемте валкюри (бързайки към мястото за наблюдение): Хойотохо! Хойотохо! Брюнхилде! Хей!

(Гледат с нарастваща изненада.)

Валтрауте: Тя насочва препъващия се кон към гората.

Гримгерде: Как само пръхти Гране от бързата езда!

Росвайсе: Никога не съм виждала някоя валкюра да препуска така бързо!

Ортлинде: Какво виси на седлото й?

Хелмвиге: Това не е герой.

Зигруне: Тя носи жена.

Герхилде: Къде ли я е намерила?

Швертлайте: Няма ли да поздрави сестрите си?

Валтрауте (викайки надолу, много силно): Хаяха! Брюнхилде! Не ни ли чуваш?

Ортлинде: Да помогнем на сестра си да слезе от коня!

Хелмвиге, Герхилде (и двете втурвайки се към боровата гора): Хойотохо! Хойотохо!

Зигруне, Росвайсе (тичайки след тях): Хойотохо! Хойотохо!

Валтрауте, Гримгерде, Швертлайте: Хаяхо! Хаяха!

Валтрауте (гледайки в гората): На земята пада Гране, силната!

Гримгерде: Тя вдига бързо жената от седлото.

Ортлинде, Валтрауте, Гримгерде, Швертлайте (всички втурвайки се в гората): Сестро! Сестро! Какво се е случило?

(Всичките осем валкюри се връщат на сцената. С тях идва Брюнхилде, подкрепяйки и водейки Зиглинде.)

Брюнхилде (останала без дъх): Закриляйте ме и ми помогнете в най-голямата ми нужда!

Осемте валкюри: Откъде язди насам с шеметна скорост? Така бърза само този, който бяга!

Брюнхилде: За пръв път бягам и съм преследвана: Бащата на битките ме гони!

Осемте валкюри (дълбоко обезпокоени): Да не си си изгубила ума? Говорѝ! Кажи ни! Какво? Преследва те Бащата на битките? От него ли бягаш?

Брюнхилде (обръщайки се разтревожено, за да види какво става, след това връщайки се): О, сестри, наблюдавайте от върха на скалата! Гледайте на север дали Бащата на убитите се приближава?

(Ортлинде и Валтрауте се спускат към мястото за наблюдение на планинския връх.)

Бързо! Вижда ли се вече?

Ортлинде: Гръмотевична буря се носи от север.

Валтрауте: Тежки облаци се сбират там!

Останалите шест валкюри: Бащата на битките язди на свещения си кон!

Брюнхилде: Дивият ловец, който ме преследва в гнева си, се приближава, приближава се от север! Закриляйте ме, сестрици! Спасете тази жена!

Шест валкюри (без Ортлинде и Валтрауте): Какво й има на жената?

Брюнхилде: Чуйте ме бързо! Това е Зиглинде, сестра и невеста на Зигмунд. Вотан беснее гневно срещу Велзунгите. Днес Брюнхилде трябваше да отнеме победата на брата, но Зигмунд защитавах с моя щит, противопоставяйки се на бога. Той сам го повали с копието си. Зигмунд падна, но аз избягах надалеч с жената. За да я спася, побързах към вас. Дали ще можете да скриете мен, уплашената, (боязливо) от удара на наказанието?

Шест валкюри (без Ортлинде и Валтрауте): Заблудена сестро, какво си сторила? Уви! Уви! Тежкò ти, Брюнхилде! Нима Брюнхилде наруши съзнателно свещената заповед на Бащата на битките?

Валтрауте (от своя пост): Подобна на нощ, бурята се приближава от север.

Ортлинде (от своя пост): Гневно стихията се насочва насам.

Росвайсе, Гримгерде, Швертлайте: Диво цвили конят на владетеля на бойното поле!

Хелмвиге, Герхилде, Зигруне: Със страховито пръхтене се носи насам!

Брюнхилде: Тежкò на горката жена, ако Вотан я намери тук. Той заплашва с гибел всички Велзунги! Коя от вас ще ми заеме най-бързия си кон, за да отведа незабавно жената?

Зигруне: И нас ли ще подстрекаваш към безумно непослушание?

Брюнхилде: Росвайсе, сестро, дай ми своя бегач!

Росвайсе: От Бащата на битките никога не е бягал летящият ми кон.

Брюнхилде: Хелмвиге, чуй ме!

Хелмвиге: Аз се подчинявам на баща ни.

Брюнхилде: Гримгерде, Герхилде, дайте ми конете си! Швертлайте, Зигруне, вижте колко се страхувам! О, бъдете ми верни, както бях вярна на вас! Спасете тази тъгуваща жена!

Зиглинде (досега е гледала втренчено пред себе си, мрачно и студено, но сега се стряска с жест на отхвърляне, когато Брюнхилде я прегръща топло, сякаш за да я защити.): Нека не те измъчва грижата за мен. От полза ще ми е единствено смъртта. Кой ти каза, девице, да ме отведеш от боя? В битката щях да приема удара от същото оръжие, от което падна Зигмунд. Щях да намеря края си, съединена с него! Далеч от Зигмунд – Зигмунд, от теб! О, нека ме покрие смърт, за да не мисля за това! За да не те проклинам заради бягството, девице, чуй свещената ми молба: забий меча си в сърцето ми!

Брюнхилде: О, жена, живей заради любовта! Спаси залога, който прие от него: (със сила и настойчивост) един Велзунг расте в твоята утроба!

(Зиглинде отначало бурно се стряска, но лицето й незабавно се прояснява във върховна радост.)

Зиглинде: Спаси ме, смела девице! Спаси моето дете! Закриляйте ме и вие, девици с най-силната защита!

(Все по-мрачна буря настъпва  на заден план.)

Валтрауте (от своя пост): Бурята се приближава.

Ортлинде (също от своя пост): Да бягат всички, които се страхуват от нея!

Останалите шест валкюри: Да изчезва жената, ако я грози опасност. Никоя от валкюрите да не се осмелява да я защитава!

Зиглинде (коленичейки пред Брюнхилде): Спаси ме, девице! Спаси една майка!

Брюнхилде (изправяйки Зиглинде на краката й с жива решителност): Тогава побързай и бягай сама! Аз ще остана тук, за да посрещна отмъщението на Вотан. Към себе си ще насоча гневния бог, докато ти бягаш от беса му.

Зиглинде: Накъде да се отправя?

Брюнхилде: Коя от вас, сестрици, обикаляше на изток?

Зигруне: Далеч на изток се простира една гора. Там Фафнер занесе съкровището на нибелунгите.

Швертлайте: Дивакът прие образа на змей. В една пещера той пази пръстена на Алберих.

Гримгерде: Там е опасно за една безпомощна жена.

Брюнхилде: И въпреки това от гнева на Вотан ще я пази сигурно лесът. От него се страхува могъщият бог и избягва това място.

Валтрауте (от поста си): Колко страховито се приближава Вотан към скалистия склон.

Шест валкюри: Брюнхилде, чуй тътена от неговото приближаване!

Брюнхилде: Тогава побързай и поеми на изток! Със смела упоритост понасяй всички несгоди, глад и жажда, тръни и камънаци. Смей се, независимо дали те сполетяват неволи или страдания! Знай само едно и го пази винаги: ти подслоняваш най-великият герой на света, о жена, в закрилящата си утроба!

(Тя изважда изпод ризницата си остатъците от меча на Зигмунд и ги подава на Зиглинде.)

Запази за него здравите парчета от меча. За щастие успях да ги взема от лобното място на неговия баща. Нека този, който някога ще размахва новосъздадения меч, получи от мен името Зигфрид6 и се радва на победа!

Зиглинде (дълбоко развълнувана): О, върховно чудо! Прекрасна девице, на теб, вярната, дължа свещената си утеха! За него, когото обичахме, ще спася най-скъпото! Отплатата на моята благодарност ще ти се усмихне някога! Прощавай! Теб те благославя болката на Зиглинде.

Гласът на Вотан (през тръба за усилване на гласа): Стой, Брюнхилде!

(Видяла Зиглинде да тръгва, Брюнхилде се обръща към дъното на сцената, поглежда към боровата гора, след което се връща към авансцената със страх.)

Ортлинде, Валтрауте (слизайки от мястото за наблюдение): Кон и ездач пристихнаха до скалата.

Всичките осем валкюри: Тежкò ти, Брюнхилде! Отмъщението ще се разрази.

Брюнхилде: Ах, сестрици, помогнете! Сърцето ми спира да бие, гневът му ще ме срази, ако не го смили вашата защита!

Осемте валкюри (отстъпвайки от страх към скалистата урва и дърпайки Брюнхилде със себе си):  Насам, загубена сестро! Скрий се, за да не те види! Притисни се към нас и не отговаряй, когато те повика.

(Те скриват Брюнхилде сред себе си и гледат тревожно по посока на боровата гора, която сега е огряна от ярка огнена светлина, докато предната част на сцената е станала напълно тъмна.)

Тежкò ни! Гневно скача Вотан от коня! Отмъстителната му крачка бърза насам!

Втора картина

(Вотан изниква от боровата гора в пристъп на гняв и стремително закрачва към групата валкюри върху скалата, търсейки Брюнхилде с поглед.)

Вотан: Къде е Брюнхилде, къде е виновницата? Как се осмелявате да криете предателката от мен?

Осемте валкюри: Страховито отеква твоят гняв! Какво сториха, татко, дъщерите ти, че да предизвикат у теб тази буйна ярост?

Вотан: Подигравате ли ми се? Пазете се, нахалници! Зная, че криете Брюнхилде от мен. Отдръпнете се от нея, завинаги отхвърлената, която потъпка своето достойнство!

Росвайсе: При нас избяга бегълката.

Всичките осем валкюри: Помоли ни за закрила. Гневът ти я изпълва със страх и боязън. Умоляваме те да укротиш първоначалния си гняв към уплашената ни сестра!

Хелмвиге, Герхилде: Бъди по-мек към нея, смири гнева си!

Вотан: Мекосърдечни женоря! На такова малодушие ли съм ви учил? Възпитах ви в смелост и да се впускате в битки. Направих сърцата ви корави и силни, а сега вие, мъжествените, да ми плачете и хленчите, когато гневът ми наказва една предателка? Тогава узнайте, хленчещи жени, какво престъпи тази, която е събудила вашето състрадание. Никоя друга не познаваше скритите ми мисли като нея. Никоя друга нямаше достъп до извора на моята воля! Самата тя беше утробата, даваща живот на моите желания. А сега тя прекъсна свещената връзка, като невярно се опълчи на волята ми и открито се подигра на властната ми заповед! Обърна срещу мен оръжието, което единствено моето желание създаде за нея! Чуваш ли, Брюнхилде, ти, на която дадох броня, шлем и щит, блаженство и благосклонност, име и живот? Чуваш ме как те обвинявам и се криеш страхливо от обвинителя, в страхлива надежда да избегнеш наказанието?

Брюнхилде (появява се сред групата валкюри и скромно, но с твърди стъпки слиза от върха на стръмната скала, идвайки на близко разстояние от Вотан): Ето ме, татко, тук съм, обяви наказанието!

Вотан: Не аз съм този, който пръв те наказва – твоето наказание ти сама си го създаде. Ти съществуваше единствено чрез моята воля. Пожела обаче да застанеш срещу мен. Само изпълняваше моите заповеди, но срещу тях даде заповед. Ти беше девицата на моето желание, но пожела да се изправиш срещу мен. За мене беше девица – щитоносец, срещу мен обаче издигна своя щит. Определяща съдбите беше ти за мен, обаче срещу мен определи съдбата. Подстрекател на герои беше ти за мен, ала подстрека героите срещу мен. Каква си била, ти каза Вотан. Какво си сега, отговори си ти самата! За мен повече не си девица на желанието. Беше валкюра, но отсега нататък бъди това, (остро) което все още ти остава!

Брюнхилде (дълбоко шокирана): Ти ме отхвърляш? Правилно ли те разбирам?

Вотан: Повече няма да те изпращам от Валхала. Вече няма да ти посочвам героите, които трябва да прибавим към другите убити. Вече няма да водиш победители в моята зала. На уютния пир на боговете няма вече да ми поднасяш рога с напитка. Никога повече няма да се лаская от детинската ти уста. От обществото на боговете си отделена, изхвърлена от рода на безсмъртните. Прекъсната е връзката помежду ни. Ти си прокудена от погледа ми!

Осемте валкюри (изоставяйки предишното си местоположение в смайването си и придвижвайки се малко по-нататък върху скалата): Уви! Уви! Сестро, ах, сестро!

Брюнхилде: Нима ще ми отнемеш всичко, което някога си ми дал?

Вотан: Този, който получи власт над теб, ще ти го отнеме! Тук на планината ще те омагьосам бързо да потънеш в безпомощен сън. Девицата ще попадне под властта на онзи мъж, който я намери на пътя и я събуди.

Осемте валкюри (спускайки се надолу по скалата и в разтревожени групички заобикаляйки Брюнхилде, която е полуколеничила пред Вотан): Спри, о, татко, спри проклятието! Трябва ли девицата да увехне и да избледнее пред един мъж? Чуй молбата ни! Страховит бог, отмени това крещящо унижение! Със сигурност заедно с нея и ние ще си навлечем този голям позор!

Вотан: Не чухте ли какво отсъдих? Невярната ви сестра е отделена от вашата група. Няма да язди във въздуха коня си заедно с вас. Ще прецъфти цветът на нейното девичество. Женската й благосклонност ще спечели един съпруг, на чието господство тя ще се подчинява занапред. Ще седи и ще плете до печката, обект и играчка за всички присмехулници.

(Брюнхилде се свлича на земята с вик. Пребледнели, валкюрите се отдръпват от нея със силно дрънчене на оръжията си.)

Ако съдбата й ви плаши, тогава бягайте от изгубената си сестра! Избягвайте я и се дръжте надалеч от нея! Която от вас се осмели да остане при нея, която посмее да ми направи напук и помогне на тъжното дете, тази глупачка ще сподели нейната съдба. Това ви казвам, смели девици! Изчезвайте сега! Отбягвайте скалата! Бягайте бързо оттук, че иначе лошо ви се пише!

Осемте валкюри: Горкò ни! Горкò ни!

(Те се пръскат с диви крясъци и в неудържимия си бяг се скриват в боровата гора.)

Трета картина

(Вотан и Брюнхилде, която лежи в нозете му, са останали сами. Дълга тържествена тишина, по време на която положението им остава непроменено.)

Брюнхилде (бавно надигайки глава, започва плахо, след това с нарастваща интензивност): Толкова ли позорно е това, което престъпих, че наказваш престъплението ми с такъв позор? Толкова ли е долно това, което ти причиних, че ми причиняваш толкова низко унижение? Толкова ли безчестно е това, което сторих, че моята грешка сега ми отнема честта? (изправяйки се постепенно до коленичещо положение) Кажи, о, татко! Погледни ме в очите, смирѝ гнева си, обуздай яростта и ми обясни ясно каква скрита вина сега те принуждава с твърда упоритост да отблъснеш своето най-скъпо дете?

Вотан (с непроменена стойка, сериозно и мрачно): Питай своето деяние, то ще ти обясни вината ти!

Брюнхилде: Аз изпълних твоята заповед.

Вотан: Нима ти заповядах да се биеш за Велзунга?

Брюнхилде: Така ми каза ти като Господар на битките!

Вотан: Но аз оттеглих заповедта си!

Брюнхилде (по-оживено): Когато Фрика обърна срещу теб собствените ти мисли така, че да се подчиниш на нейното желание, ти сам се превърна във враг на себе си.

Вотан (тихо и горчиво): Мислех, че си ме разбрала и наказах знаещото ти неподчинение. Но ти ме смяташе за страхлив и глупав! Ако не трябваше да отмъстя за предателството, ти не би била достойна за гнева ми!

Брюнхилде: Не съм мъдра аз, ала знаех само едно: (много бавно) ти обичаше Велзунга. (по-оживено) Знаех за раздвоението, което те принуди съвсем да забравиш това. Единствено нещо друго трябваше да гледаш, гледката от което нарани така горчиво твоето сърце, когато оттегли закрилата си от Зигмунд.

Вотан: Знаела си го и въпреки това се осмели да го защитаваш?

Брюнхилде (започвайки спокойно): Защото за теб запазих пред очите си единствено това, че, болезнено раздвоен под принудата на другите, ти му обърна гръб безпомощно!
Тази, която пази гърба на Вотан в боя, виждаше единствено това, което ти не виждаше: Зигмунд трябваше да видя. Застанах пред него, за да му обявя смъртта. Видях очите му, чух думите му, почувствах свещената неволя на героя. Пред мен отекна жалбата на най-смелия: ужасното страдание на най-свободната любов, мощната съпротива на най-тъжния дух! Ушите ми чуха, очите ми видяха това, което дълбоко разтърси сърцето в гърдите ми в свещен трепет. Плаха и удивена, засрамено стоях пред него. Можех да мисля да служа единствено на него: (по-оживено) победа или смърт да споделя със Зигмунд! Сега знаех, че това трябва да избера като съдба! (бавно) Вътрешно вярна на волята, която тази любов вдъхна в сърцето ми и която ме обвърза с Велзунга, (по-недвусмислено) аз се опълчих срещу твоята заповед.

Вотан: Така ти направи това, което толкова копнеех да осъществя, но което бях двойно принуден от нуждата да не направя? Така ли лесно си мислеше, че може да бъде спечелено блаженството на любовта, докато сърцето ми се проникваше от изгаряща болка и ужасна нужда надигаше гнева ми, така че, заради любовта ми към света, бях принуден да потисна извора на любовта в измъченото си сърце? Когато се обърнах срещу себе си в разкъсващи терзания, избухвайки в яд от болката на безсилието, парещото желание на бесен копнеж вдъхна у мен страшното желание да прекратя вечната си скръб в руините на собствения си свят. (малко по-свободно) Тогава блажено удоволствие сладко те утешаваше. Пи в прехласнато опиянение упоително блаженство от чашата на любовта, с устни, разтеглени в усмивка, докато за мен божествената нужда разбъркваше жлъчна отрова? (сухо и отсечено) Нека сега те води собственото ти лекомислие: ти се изтръгна от мен. Сега трябва да те отбягвам и никога повече да не споделям прошепнати съвети. Разделени, повече не можем да действаме доверено и заедно. Където има живот и дъх, богът повече не може да те среща!

Брюнхилде (простичко): Явно не можа да ти угоди глупавата девица, която, объркана от твоя съвет, не можа да разбере нищо. Но за моя собствен съвет ме съветваше едно единствено нещо: да обичам това, което ти обичаш. Ако трябва да си ида и плахо да те отбягвам, ти трябва да разкъсаш това, което някога е било свързано, да държиш далеч от себе си собствената си половина, която иначе изцяло ти принадлежи, ти, боже, не забравяй това! Не ще обезчестиш една безсмъртна част от себе си! Не може да желаеш позор, който да злослови срещу теб самия. Ти самият би паднал много низко, ако ме видиш изложена на присмех!

Вотан (спокойно): Ти щастливо последва властта на любовта. Сега последвай оногова, когото ще си принудена да обичаш!

Брюнхилде: Ако трябва да напусна Валхала и повече никога да не действам и да се разпореждам заедно с теб, а занапред да се подчинявам на властен съпруг, не ме давай в жертва на някой жалък самохвалко! Нека този, който ме спечели, да не е без стойност!

Вотан: Ти скъса с Бащата на убитите и той няма да избира за теб.

Брюнхилде (тихо, с интимна тайнственост): Ти създаде един благороден род. От това семейство не може да произлезе страхливец. Знам, че от рода на Велзунгите ще се роди най-великият герой!

Вотан: Не споменавай рода на Велзунгите! Разделен с теб, разделям се и с него. Трябваше да го унищожи завистта!

Брюнхилде: Тази, която се откъсна от теб, ги спаси. (поверително) Зиглинде пази най-свещения плод. В болки и страдание, каквито никоя друга жена не е изстрадвала, тя ще роди това, което крие в страха си.

Вотан: Никога не търси при мен закрила за жената, нито за плода на нейната утроба!

Брюнхилде (поверително): Тя пази меча, който направи за Зигмунд.

Вотан (яростно): И който строших на парчета! Не се стреми, о, девице, да ме разчувстваш! Очаквай своята съдба такава, каквато дойде. Не мога да ти я избирам. Но сега трябва да тръгвам, да се махна надалеч. Твърде дълго се задържах тук: от изменницата се отвръщам и не бива да знам какво желае тя. Само трябва да видя наказанието изпълнено!

Брюнхилде: Какво си измислил, че трябва да понеса?

Вотан: Ще те потопя в дълбок сън. Който събуди беззащитната девица, ще я вземе за жена, щом се събуди!

Брюнхилде: Щом трябва дълбок сън да ме прикове като лесна плячка и за най-големия страхливец, чуй само едно, за което в свещен страх те умолявам! Нека спящата да бъде бранена от страшен ужас, (решително) така че само един безстрашен свободно роден герой да може някога да я намери тук на скалата!

Вотан: Твърде много искаш, прекалено голяма благосклонност!

Брюнхилде (хвърляйки се в нозете на Вотан): Само едно трябва да ми разрешиш! Пречупѝ своето дете, прегърнало колете ти, стъпчѝ любимката си, прекършѝ девицата, нека копието ти разруши следите от нейното тяло! Но не я подлагай, жестоки татко, на този най-страшен позор! (с диво вдъхновение) Нека по твоя заповед лумне огън! Нека обгарящите му пламъци обградят скалата. Езиците му да оближат, зъбите му да погълнат страхливеца, осмелил се в безразсъдството си да доближи страховитата скала!

Вотан (обладан и дълбоко разтърсен, обръщайки се буйно към Брюнхилде, повдигайки я от коленичещото й положение и гледайки я с чувство в очите): Сбогом, смело и прекрасно дете! Ти си най-святата гордост на моето сърце! Сбогом! Прощавай! Прощавай! (много страстно) Щом ще трябва да те отбягвам и да не мога да те поздравявам с любов, щом повече не трябва да яздиш до мен, нито да ми поднасяш медовина на масата, щом ще трябва да загубя тази, която обичам, теб, смеещата се радост на моите очи, тогава нека лумне един сватбен огън, какъвто никога не е горял за никоя невеста! Страховити пламъци да обградят скалата! С унищожителен ужас да прогонват плашливите, страхливият да бяга от скалата на Брюнхилде! Така невестата да възлюби единствено оногова, който е по-свободен от мен, бога!

(Развълнувана и вдъхновена, Брюнхилде се отпуска върху гърдите на Вотан. Той я държи в дълга прегръдка. Тя още веднъж надига глава назад и, все още прегръщайки го, гледа с тържествено чувство в очите на Вотан.)

Блестящите очи, които често галех с усмивка, когато награждавах с целувка желанието ти за бой, когато нежните ти устни изричаха детински хвалебствия за героите – тези две искрящи очи, които често блестяха пред мен в бурите, когато копнежът за надежда пареше сърцето ми и копнеех за светски наслади всред диво върлуващ страх – за последен път днес ти ми дари блаженство чрез прощалната си последна целувка. За един по-щастлив мъж нека светят техните звезди! За злочестия безсмъртен те трябва да се затворят за раздяла!

(Той взема главата й в двете си ръце.)

Защото така богът се отвръща от теб: така той ти отнема божествеността с целувка!

(Бавно целува двете й очи. Тя се отпуска в обятията му със затворени очи, докато съзнанието нежно я напуска. Той дълго я гледа, след което затваря шлема й. След това погледът му се спира на формите на спящата жена, която сега покрива изцяло с големия стоманен шлем на валкюрата. Той бавно се обръща, преди отново да се обърне обратно със скръбно изражение. С тържествена решителност се придвижва към средата на сцената и насочва върха на копието си към една широка скала.)

Логе, слушай! Надай ухо! Както отначало те открих като огнен пламък, както после изчезна като блуждаещ пламък, както те обвързах, така те укротявам и днес! Ела нагоре, бушуващ пламък, обгърни скалата с огън!

(Три пъти удря камъка с копието си.)

Логе! Логе! Насам!

(От скалата лумва огън, който постепенно се засилва все повече, докато не се превърне в ярка огнена светлина. Разгарят се греещи ярко пламъци. Блестейки диво, вихрените огнени езици заобикалят Вотан. С копието си той насочва огненото море да обгради ръба на скалата. Огънят незабавно се премества към дъното на сцената, където продължава да гори, обгръщайки планината в пламъци.)

Който се страхува от острието на моето копие, никога няма да премине през огъня!

(Той протяга копието си, сякаш прави магия. След това гледа тъжно обратно към Брюнхилде, обръща се бавно, за да си тръгне, и преди да изчезне през пламъците, я поглежда още веднъж.)

1 Зигмунд – името води произхода си от старонемското „sigu“ (победа) и означава „победител” – Б. пр.
2 Зиглинде – името също произлиза от старонемското „sigu“ (победа) – Б. пр.
3 Нотунг – името на меча произхожда от думата „Noth” (нужда), т.е. Зигмунд му дава това име, защото е придобит в часа на най-голяма нужда – Б. пр.
4 Ерда – името идва от „Erde” – „земя” на немски – Б. пр.
5 Хундинг – името идва от „Hund” – немската дума за куче. Затова по-нататък в текста Вагнер говори за родата на Хундинг като за „глутница”, „хрътки” и пр. Вагнер използва и игра на думи в сравнението между вълк и куче (Зигмунд и Хундинг), тъй като преди сестра му да го нарече Зигмунд, той е бил известен като Вълчето (Wölfing) – Б. пр.
6 Зигфрид – името също произлиза от старонемското „sigu“ (победа) – Б. пр.

Превод:Велизар Генчев и Мария Недялкова

Публикувано в Без категория. Постоянна връзка.

Вашият коментар